Легенда за река Тъжа
Много отдавна река Тъжа текла през Стара планина кротка и безименна. При изворите ѝ, под върховете Ботев (Юмрукчал) и Марагидик, имало сборище на самодиви.
Хората доближавали това място, защото се страхували да не се разсърдят самодивите и после те да им пакостят. В едно от селата, пръснати по склоновете на Стара планина, живеели брат и сестра. Те били бедни сираци и слугували на чужди хора.
Братът работил като овчар и се заселил в една планинска кошара, където имало богати пасища. Сестрата отишла с него да му готви и помага.
Веднъж овчарят закарал стадото близо до самодивското сборище и видял няколко самодиви да решат красивите си дълги коси. Момъкът бил любопитен да зърне лицата им, но не смеел да извика, за да не ги стресне.
Вместо това извадил кавала си, и започнал да свири. Свирил бавно и тихо, след това по-бързо и по-високо и накрая мелодията преминала в хоро.
Самодивите развели косите си и се хванали на кръшно хоро. Свирел овчарят, свирел без да спира, защото една от самодивите извикала:
– Свири, овчарю, ние ще играем! Ако ни надсвириш, ще вземеш за жена тая от нас, която си избереш. Ако ние те надиграем, ще те разкъсаме на парчета, за да дадем на всяка – един си и не можеш да бъдеш на всички. А ти ни видя и без нас няма да живееш.
Овчарят се уплашил, колко време е свирил, не се знае, но от умора издъхнал. Сестра му го чакала да се прибере, чакала, но напразно.
Привечер стадото се прибрало само без него. Девойката се разплакала тъжна за брат си, но нямало кой да я чуе. На другата сутрин събрала сили и отишла при извора на реката – там намерила мъртвия си брат.
Заплакала сестрата с поройни сълзи, които се вливали в реката. Всеки ден идвала на това място, плакала и тъжила за брат си.
Затова и реката нарекли Тъжа.