Легенда за Връх Орля

Връх Орля, легенда

От незапомнени времена орли свивали гнезда по високите скални зъбери около река Вит. Хората ги обичали и ги считали за свои, близки птици. По тях познавали настъпването на пролетта и късната есен.

Веднъж през района минала група турци, тръгнала да лови хайдути. Вървели няколко дни из планината, но нито видели, нито чули хайдутин. Изморени от скитане, седнали да си починат близо до една скала, на която имало орлово гнездо и малко орленце.

Водачът на турците – Осман, – издебнал излитането на орлите, качил се внимателно и взел малкото орленце, прибрал го в една торба и късно следобед го занесъл в конака. Той се грижел с много любов за орлето: давал му храна и вода, пускал го да полети из стаята си.

Полека-лека орлето свикнало с човешките грижи, започнало да се храни и пораснало. Осман много се гордеел с него и не го оставял само нито за миг. То кацало на коленете и раменете му, кацало и на главата му и веселяло стопанина си. А българите, като виждали гордостта на Осман, шушнели помежду си:

– Как може орел да живее в затвор! Как може да обича човек?

Осман получил нова служба в Цариград. Когато потеглил с кочията си по дългия път, сложил орела на коленете си и махнал с ръка за сбогом на изпращачите си. Ала когато кочията напуснала землището на Тетевен, орелът започнал да кълве стопанина си по ръцете, чуквал го и по главата, сякаш се прощавал с родните си планини.

В Цариград Осман се похвалил със своя орел на великия везир и на султана, при когото бил на служба. Всички се чудели – как е възможно орел, непокорна и силна птица, да живее така затворена и да се привърже към човек! И заради умението, което демонстрирал с опитомяването на орела, султанът въздигнал Осман на висок държавен пост и го направил свой-приближен.

На едно султанско семейно тържество, на което присъствали везири, паши и гости от много знатни родове, Осман бей станал център на вниманието със своя орел. За случая орелът бил накичен с панделки и алтъни, с разноцветни маниста и Осман бей го пуснал на свобода в султанския дворец.

Всички гледали орела и се забавлявали с него. По някое време той кацнал на коленете на султана. После на рамото му и го клъвнал по ухото. Всички избухнали във весел смях. Орелът огледал развеселените хора, разперил криле и литнал през прозореца.

Орелът повече не се върнал в султанския дворец, нито при своя поробител Осман бей. Силен и охранен, той отлетял към родните тетевенски простори. Никой не знае колко дни е летял – но пристигнал до родните скали, където било гнездото му.

Ала там вече не живеели орли. След като изчезнало от гнездото малкото орле, завърналите се родители дълго кръжили наоколо, хората ги виждали да се бият помежду си, да хвърчат орлови пера, а после внезапно изчезнали.

Когато самотният орел се върнал, накичен с панделки и маниста, местните познали, че това е пленника на Осман ага. Отначало се зарадвали на завръщането му, но като гледали как лети сам от място на място да дири близките си, тъжно въздъхвали – той страдал за сродна душа.

Веднъж кацнал на висока, напукана скала. Видели го привечер да стои там, после се изчезнал. След няколко дни намерили безжизненото му тяло с разперени крила. И за слава на завърналия се в родното си място орел тетевенци нарекли върха Орля.