Легенда за Тодорини кукли и смелата Тодора
Народната мъдрост в района на Берковица е съхранила стара легенда разказваща за произхода на името Тодорини кукли.
Някога, отдавна в село Спанчевци живяла красива мома Тодора. В една късна есенна вечер тя събрала голяма седянка в бащиния двор. Запалили буен огън, около който се наредили селските моми и ергени. Момите плели и прели, момците им чупели орехи и пригласяли на песните им с кавали и дудуци.
От време на време някоя девойка припявала дружките си за един или друг от момците и припевките били приемани с весели подвиквания. Така неусетно в песни, работа и закачки станало полунощ, а младите не се сещали за сън.
Когато луната се показала над планинските върхове, момите запели песента „Изгреяла ясна месечинка“ а ергените се събрали на купчинка и зашушукали помежду си, а като се наговорили казали на момите:
– Която мома изпреде най-рано куклата (къделята) си, за нея ще е най-хубавият момък!
– Не най-хубавият, а най-юначният – възразила Тодора. – На нас ни трябват юначни мъже!
– Ние ще признаем за най-юначен оня момък – откликнали в един глас девойките – който сам, преди първи петли се изкачи на връха на планината и забие кол на най-високото мясо.
Момците останали като попарени като чули това условие. Кой ще посмее да премине край „Дърварското кладенче“, докато песните на петлите не прогонят самодивите, които играят край него до късна доба.
Подигравателни закачки засипали стъписаните и засрамени момци.
– Ето на, свършва ми се куклата, а още не зная кой момък ще ми се падне – подметнала една от момите.
– И това ми били мъже! – добавила друга.
Единствено Тодора бързала да преде и от време на време хвърляла по един поглед на омърлушените ергени. Като изпрела къделята си, станала и викнала:
– Щом вас ви е страх, аз ще отида и никаква награда не искам. Ще забия хурката на върха и веднага ще се върна.
Всички моми и момци застинали, цялата седянка онемяла пред Тодорините думи. Без да чака нито миг повече тя скочила и хукнала в тъмната нощ. Стигнала на най-високото място и забила хурката си на малка полянка. Почвата била камениста, и тя натискала с всичка сила хурката и дори приклекнала на колене.
Когато успяла да забоде хурката си, тя скочила да се изправи, но невидима силя я дръпнала обратно за престилката. Тодора се опитала да се отскубне, с всички сили се дръпнала назад и така без да се усети полетяла в пропастта.
Момите и ергените от седянката дълго я чакали, но Тодора не се върнала. Рано сутринта селските ергени тръгнали да я търсят. Намерили забитата хурка на най-горната чука и откъснато парче от престилката ѝ.
Разбрали, че в непрогледния мрак заедно с хурката е забучила и престилката си. По-късно открили тялото ѝ в пропастта, изнесли го и го погребали на чуката до хурката. Оттогава, до ден днешен красивите чуки били наречени Тодорини кукли.