Легенда за Соколов зъб

Соколов зъб, легенда

Над Тетевен се издига височина, носеща името Соколов зъб. За това любопитно име народната памет е съхранила предания и песни за една необикновена случка.

Случило се във времето на турското робство по Българските земи. Една вечер, след като слънцето се скрило зад връх Равни камък, недалеч, на Каменна плоча, се разположил голям кърджалийски лагер.

Кърджалийските орди запалили буйни огньове, засвирили зурни, задумкали тъпани и дайрета, зацвилили коне, вдигнали врява до небето. Тази шумотевица притеснила населението на Тетевен.

Уплашени и беззащитни, местните жители побързали да залостят къщите си, скрити зад високи огради, загасили светлините и се притаили в тъмното.

През това време, горе, на Каменна плоча кърджалиите пиели и се веселели, чувал се мощният глас на предводителя им – Тусун бей. Застанал пред огромната си бяла шатра, той пляскал с ръце и заповядвал:

– Опечете на огъня много овни на шиш, донесете люта тетевенска ракия и ни доведете колкото можете повече хубави моми и невести тетевенки. А вие, музиканти, не спирайте! Тази нощ е нощ на радост и веселие, да е богата и да се запомни от всички.

Жестоките и бързоноги кърджалии само това и чакали – групи от тях веднага поели към града. Като пристигнали от там започнали да се чуват силни гърмежи и писъци.

Кърджалиите нападали къщите, извличали насила моми и невести, завързвали ги на дълъг синджир и ги подкарвали към стана си на Каменна плоча. Ужасяващи и сърцераздирателни писъци огласяли планинските склонове: плачели пленените млади жени, виели и скубели косите си нещастните им майки и по-големи сестри, останали в града.

Когато докарали пленените момичета в стана, Тусун бей излязъл от шатрата си, огледал ги с похотливото си око и заповядал:

– Съблечете най-младото и красиво момиче, накичете го с пендари и ми го доведете в шатрата. А ти стой до мене и гледай – обърнал се към млад, строен и красив кърджалия, който стоял наблизо. – Избери си и ти една хубавица и запомни тоя ден!

Младият турчин не казал нищо, само надигнал кратунката си със силна тетевенска ракия. Тусун бей махнал с ръка и влязъл в шатрата си в очакване на хубавицата, а младият кърджалия стоял отвън. В съзнанието му се връщал и оживявал далечен спомен. В замъглената от ракията глава ясно се рисувала картина от детството му. Спомнил си, че като малко момче, в града им дошли хора на султана, за да взимат деца за еничари.

В този момент, сякаш усетил горещите майчини сълзи по лицето си, треперещите бащини ръце, които давали откуп за него, единственият им син. За зла участ сиромашко било даваното злато за откуп – не стигнало. Когато султанските хора го наобиколили с конете си, до ушите му стигнал плачът на майка му, в който тя нареждала като на умряло и повтаряла името му – Сокол.

Той имал малки сестри и най-обичаната между тях била Рада. Тя била най-малка, най-палава и често се въртяла около него. Когато веднъж сякъл с малка брадвичка лескови пръчки, тя си играела покрай него и той, без да иска я порязал с брадвичката по рамото. Текнала кръв, чули се писъци… И в съзнанието на младия кърджалия оживяла тая картина – сестричката с посеченото рамо, облените в кръв дрехи и писъците на майката…

Като стреснат от сън кърджалията се обърнал към девойката, която разсъбличали пред него. Тя се дърпала да закрие разголените си рамене и обливала със сълзи красивото си лице. На раменете ѝ се загатвал огромен червен белег. Кръвта закипяла в жилите на младия кърджалия и без да мисли той скочил и застанал пред девойката, сякаш да закрие от стотиците мъжки очи голотата и белега на рамото ѝ.

– Ашколсун! Каква хубост ненагледна, каква наслада за очите!

Обърнал се той към Тусун бей, който стоял пред шатрата си, и казал:

– Тусун бей, тази гяурка е моя!
– Вземи и носи, юначе! Извикал сърдито Тусун бей. – Ти си бърз като сърна и силен като лъв. Без тебе съм за никъде! Вземи и носи, твоя да бъде, нищо че аз ѝ хвърлих окото първи!

Младият кърджалия само това и чакал. Грабнал уплашената мома, метнал я на бързия си като вихър кон и полетял към местността Манастирски дол. И като притискал нежно девойката до себе си, с треперещ глас я попитал съвсем тихо:

– Радо, помниш ли брат си Сокол? Кажи, не се страхувай, помниш ли го?
– Как да не го помня! – приплакала тихо Рада. – С една брадвичка поряза рамото ми като бяхме малки, и имам белег оттогава. Но турците го взеха за еничарин и не знаем вече къде е. Мама наживо го жалее цял живот.
– Радо, свести се! Аз съм брат ти Сокол! Кажи къде да те скрия от дивия Тусун бей? Сега те даде на мене, но утре ще те поиска и за себе си. Той не пропуска хубава мома да мине край него…
– И аз не зная къде да ме скриеш, братко – заплакала Рада. – Мама и татко умряха, умряха и другите ми сестри. Сама съм и леля ме прибра и отгледа.

Насочил Сокол коня си към Тетевен. Рада показала лелината си къща и когато спрели пред портите, тя тихо повикала:

– Лельо, отвори! Лельо, връщам се и водя бате Сокол, брат ми, когото взеха за еничарин. Той беше с кърджалиите, позна ме и ме спаси.

Лелята слушала гласа на Рада но не вярвала на ушите си и се спотайвала в тъмната къща.

– Не се бой, лельо, отвори бързо! – подвикнал Сокол. – Отвори, че злото скоро ще ни настигне! И върви да кажеш на съседите да бягат, че утре ще стане страшно…

Измъкнала се от тъмното лелята, целунала набързо изгубения си племенник и хукнала да предупреждава съседите да бягат. От уста на уста се предавали думите на Соколовата леля и тетевенци цяла нощ се изнизвали като сенки от къщите си и поемали към планината. Заедно с тях избягали Рада и Сокол…

На другия ден младият кърджалия се върнал сам в стана на Каменна плоча, застанал пред Тусун бей и ядосано извикал:

– Много буйна гяурка беше тази хубавица, беим! Разгневи ме и ятаганът отсече красивата ѝ глава!
– Забрави гяурката, юначе – рекъл беят. – Лоши вести достигнаха до мен тази сутрин. Войводата Дели Пало се закрепил на Трескавец, а гяурите бягали към планината с цялото си имане. Не бива да се бавим тук. Бягай и подпали Манастирски дол – оттам ще нападнем защото тъкмо оттам не ни очакват.
– Не! Не от Манастирски дол – твърдо настоял кърджалията. – Има и други богати махали…
– Ти какво, да не би да си познал твоя Тетьовен и да искаш да предпазиш гяурите, дето са те родили? – взрял се в него Тусун бей.

Бърз като сърна, Сокол не дочакал думите на главатаря, а скочил върху бързоногия си кон и го пришпорил. Тусун бей дал знак и бесните кърджалийски орди се спуснали след беглеца. Най-близо до него бил Тусун бей, който викал:

– Предай се! Спри, предай се!
– Няма да се предам, беим! – смело отврърнал Сокол и побягнал към пропастта. – Който е юнак, нека ме настигне и хване… Ела, да се преборим и ти Тусун бей, ела да премерим силите си… но ти си по-слаб, защото не знаеш майка и баща, не знаеш родната си земя. А аз съм силен, защото стоя на родна земя, защото спасих сестра си и всички тетевенци! – викал умореният Сокол.

И със сетни сили той скочил от зъбатия връх. Много години са изминали оттогава, но и до днес тетевенци наричат върха Соколов зъб.

Welcome.bg Advertisment