Легенда за крепост Урвич
Цялото местно население от района е строило каменната крепост над стръмната урва.
Турците били удивени от храбростта на защитниците ѝ и търсели начин да я завладеят.
Превземането ѝ откривало пътя към София, затова султанът бързал и често пришпорвал пашата. Като не успели с битки и победа, решили да опитат с хитрост или чрез предателство.
Една жена от село Бистрица пасяла стадото си и с гордост поглеждала към Урвишката крепост – и тя била работила дълго време на строежа и знаела тайната врата, през която през нощта слизали към Искър да налеят вода за смелите бранители на крепостта.
Всички строители – мъже и жени – се клели да не издават тайната врата, дори и да бъдат подложени на страшни мъчения.
Жената държала в ръцете невръстното си дете, което заплакало. За зла участ точно в този момент пашата бил наблизо и оглеждал крепостта, която му създавала толкова грижи и ядове.
По плача на детето той открил жената. Пашата дълго време бил воювал по българските земи и знаел български език:
– Булка, добър ден!
– Дал Бог добро, аго – отговорила уплашената жена.
– Не се бой, булка, нищо лошо няма да ти направя – започнал пашата, – ако ти ми кажеш истината за това, което ще те попитам.
– Ще кажа, аго, стига да знам.
– Ти помага ли, когато поправяхте стените на Урвич?
– Да помагах, целият народ помага и работи там – казала жената.
– Тогава ми посочи вратата, през която слизат нощя за вода на Искъра. Знаем, че в крепостта няма вода, а без вода бранителите ѝ не могат.
Жената се уплашила. Тръпки я побили при мисълта, че може да наруши клетвата, която е дала – да запази в тайна вратата към Искър.
– Ако не ми кажеш, ще те блъсна заедно с детето ти в пропастта – заплашил я пашата.
Жената се подвоумила! Ако не каже, ще загине не само тя, но и детето ѝ – него жалела, за себе си не мислела; ако каже, ще загинат юначните защитници – нейни братя и сестри, нейни близки.
– Не знам, аго, не мога да кажа, клела съм се да пазя тайна – проплакала жената.
– Не знаеш, не искаш, клела си се! – извикал свирепо пашата и заповядал на войниците си – хвърлете я в пропастта!
– Стойте! Ще кажа, Бог да ме убие – извикала жената и посочила витата скала – Ей оттам…
– Пуснете я! – извикал пашата и се спуснал по сипея надолу, а след него и войниците му.
Ведена, така се казвала жената, останала сама при стадото си, притискала детето до гърдите и се молела:
– Боже, прости ми, за детето ми, за Нейчо сторих грях. – Тя цяла нощ не мигнала от мисли и терзания, а сутринта чула страшни писъци и врява откъм крепостта.
Войските на българския цар, защитниците на крепостта, усетили навреме предателството и успели да се измъкнат през нощта от обсадата. По стръмната пътека за манастира „Архангел Михаил“ поели в посока Самоков и Доспейското кале (Шишманово кале), в подножието на Шишманов връх, място на последната битка на цар Иван Шишман с турците.
Нашествениците превзели и разбили Урвичката крепост – останали само руините. Предателката Ведена се вкаменила с детето си над самия бряг на реката.
Каменното въплъщение на Ведена напомня на поколенията, че предателството, не може да се прости и не бива да се забравя – присъдата за предателство на народа е жестока.
В района на Бистрица, разказват за предателството, направено някога от Ведена. И според легендата, когато Ведена предала калето, което последно се държало, цар Шишман и войниците му усетили, че ще се случи нещо лошо – от няколко дни турците били преустановили натиска.
Царят имал свои съгледвачи, които обикаляли полето да следят какво правят нападателите, какви са им силите, идва ли им помощ. Като видели пашата да разговаря с овчарката от Бистрица и тя с ръка да сочи към крепостта, те разбрали за предателството и побързали да се върнат по тайния път в Урвич и да информират царя. Тогава той повикал болярите си и им казал:
– Не ще можем повече да държим Урвичката крепост, защото е предадена на турците тайната врата към Искъра. Ако я залостим, ще можем още за някой и друг ден да удържим, но ще измрем за вода. Трябва да бягаме и да се спасяваме, да спасим и войниците. Затова тайно ще да се измъкнем в тъмното, ще се изтеглим към Самоков и там ще дадем силен отпор на турците.
Болярите се съгласили с думите на цар Иван Шишман. Взели царските знаци и съкровища и ги закопали в скалата под Градището, а после пробили планината и пуснали водите на река Искър да минават направо. Водата заляла и заличила напълно дупката със съкровищата.