Легенда за нос Калиакра
Нос Калиакра, който се врязва навътре в морето, със своя характерен силует, още от далеч привлича погледа на мореплавателите.
По него има много естествени пещери, наподобяващи помещения. От последното скалисто такова помещение се открива сводест прозорец над смразяващата пропаст, в която вълните на Черно море се разбиват с шумен плясък. Тази част се казва „вратата на четиридесетте моми“.
При едно чуждоземно нападение, нападателите успели да завладеят крайморските селища и ограбили и плячкосали всичко, което им попаднало по пътя. Взели в плен и четиридесет девойки – най-красивите, които срещнали.
Докарали пленничките на нос Калиакра и ги затворили в последната пещера, като оставили стража, да ги пази откъм входа. Очаквали настъпването на нощта, за да разпалят буйни огньове и да разделят красавиците между най-изявените воини. Това щяла да бъде тяхната награда за храбростта им.
Девойките, събрани от различни села, дори не се познавали, но тежката им съдба ги сближила и те станали като сестри. Нито една от тях не искала да се превръща в играчка на завоевателите. Целия ден оплаквали своята младост и неизживян живот и не виждали път за спасение.
– Има път да спасим честта си – казала най-смелата.
Всички вперили въпросително очи в нея! Единственият път се пази от въоръжена стража, дори в полумрака виждали отблясъците на ятаганите.
– Спасението е натам – посочила девойката през прозореца – Морето ще ни прибере!
Някои от девойките се изплашили и започнали да вият с глас. Но по-голямата част от тях бързо се събрали и започнали да ги утешават:
– Няма живот за нас, щом са ни докарали тук. По-добре чисти да умрем в морските води, отколкото да станем играчка в ръцете на войниците. Нека запазим нашата моминска и българска чест.
Дълго време се уговаряли девойките, но някои все още треперели от страх – били млади, искало им се да живеят и да се радват на света. Но самите те не знаели какъв ще бъде тоя живот и свят, като попаднат в ръцете на гладните за плячка войници.
Повечето от девойките смело решили съдбата си – по-добре смърт, отколкото гавра с младостта им. И за да не се откаже някоя от това решение, заплели плитките си една за друга.
Когато слънцето вече клоняло на запад и разсипало червените си лъчи по морската шир, те се изправили и огънали редицата си на две – в средата била най-смелата и най-красивата девойка. Тя направила крачка към прозореца и двете редици като крила трепнали от двете ѝ страни.
Когато полетели и войниците ги видели, те били като ято жерави, с развени дрехи и разперени ръце се носели към морето. Омагьосани от гледката, никой не се сетил да се спусне след тях и да се опита да ги спаси…
Паднали четиридесетте девойки в морето и загинали в аленеещите от залеза води, запазили своята вяра, българско име и моминска чест.