Легенда за Витоша и Люлин
В далечно време Витоша и разпрострялата се насреща ѝ Люлин планина били безименни.
Местното население от околните села наричало Витоша „Големото бѝло“ а Люлин – „Дългото бѝло“. Легенда разказва за злочеста история, разтърсила хората, която е дала днешните имена на двете планини, запазвайки случката в спомените до днес.
Силно и красиво момиче на име Вита живеело в едно от околните витошки села. Тя била най-голямото дете на родителите си и помагала в отглеждането на овцете – главният поминък на местните. Момата пасяла стадото из околните ливади и често се изкачвала на „Големото бѝло“, за да се наслаждава на гледката.
В далечината очите ѝ виждали река Искър, която пресича софийското плодородно поле и се губи в полите на Балкана. Вита обичала да пее, гласът ѝ бил силен и ясен, чувал се през девет села.
По същото време на „Дългото бѝло“ друг овчар пасял стадото си – казвал се Люлин. Той бил тих и смирен момък, умеел да свири на гъдулка. Щом чуел силният глас на Вита, пригласял тихо с гъдулката си. Когато девойката мълчала, той се провиквал силно:
– Витоооо!
– Щоооо! – отвръщала Вита и ехото на двете провиквания се обединявало и хората го чували като – Витошоо!
Песните и музиката бавно но сигурно влюбили един в друг двамата млади, без дори да са се срещали и да са виждали очите си. Въпреки това и двамата изгаряли от желание да са заедно. За съжаление нямало кому да оставят стадата си за да се срещнат и наговорят. Землищата на селата пък били строго определени и не било позволено стадата да пасат в чуждите земи.
Годините текли като река, а с тях децата се превръщали в млади хора на които идвало времето за създаване на собствено семейство. Порасналата Вита била желана от ергени от съседните села, ала тя връщала всички – обичала само Люлин, за него искала да се ожени, но я било срам да признае на майка си. Нямала си дори вярна дружка или по-голяма сестра на която да довери за желанието на сърцето си.
Люлин също обикнал Вита, и той искал да се ожени за нея, но и той не смеел да сподели с родителите си. Страхувал се, че те няма да я харесат защото била мъжкарана, израснала с овце и работа.
През това време кандидатите за сърцето на Вита се вървели като безкрайна броеница – бедни и богати, грозни и красиви, от близки и далечни села, но тя връщала всички. Един ден пристигнал вестоносец от далечно село – любимият син на прочут майстор зидар изпращал стройници за Вита.
Всяка година майсторите зидари напускали родните си места и по девет месеца отсъствали от дома, работейки по всички краища на страната. За това и момъкът искал Вита, имал нужда от силна жена, която сама да върти дома, докато той се прибере.
Вечерта, когато Вита прибрала стадото си, издоила го и седнала на вечеря, майка ѝ ѝ казала:
– Утре брат ти ще излезе със стадото. За теб идват стройници от добър род и със добър занаят. Ще те женим, стига си ни правила вече за смях!
Вита не казала нищо. На сутринта, когато всички се събудили нея я нямало. Търсили я навсякъде, но без успех. Около обяд чули гласа ѝ – пеела от височината на „Големото бѝло“. Чул се и гласът на Люлин, който пасял стадото си по „Дългото бѝло“:
– Витооо!
– Щооо! – отвърнала девойката, а ехото разнесло: „Витошооо.“
Когато чула тези думи, майката на Вита осъзнала, че и този път дъщеря им ще ги направи за смях. Тогава тя излезнала на височината над Княжево и през сълзи проклела собствената си дъщеря, двамата влюбени да бъде покосени от гръм и да се вкаменят, там където са, заради срама и сълзите, които са причинили на семействата си.
Денят бил прекрасен и слънчев, но изведнъж се стъмнило. Тежки и черни облаци надвиснали и от тях се разнесъл силен гръм. В същия миг Вита, която стояла на върха паднала. Люлин също бил покосен. От този ден „Големото бѝло“ станало Витоша, а „Дългото бѝло“ – Люлин. Върхът на който Вита била ударена от светкавицата бил наречен Черни връх.