Легенда за Плевен

Според стара легенда, още от много старо време, когато днешният град Плевен бил голямо село в Дунавската равнина, имало много петли, ранобудни певци.

Тези петли пеели почти непрекъснато и често обърквали хората, когато искали по тях да разберат кое време е. Петлите живеели в ниски дълги сгради, напълнени с плява, за да могат по цял ден да рият и да си търсят житни зърна. Когато тукашното население изкарвало на панаирите да продава охранени петли, всички питали:

– Тия плевенците ли са? – (Дали са хранени с плява)

Така година след година нарицателното „плевенци“, от петлите се пренесло и върху местните хора. С течение на времето и селището – отначало добило името Сплевник и постепенно станало Плевен.

По времето, когато турците завладели България, някой си Гази Ефенди, голям турски пълководец, дошъл да превземе града. Плевенчани обаче удържали атаките и упорито се съпротивлявали, не искали да се предадат.

Дълго време нападали турците, но българите се държали. По някое време усетили, че сами не ще може дълго да устоят на страшната турска сила и измислили хитрост. Подмамили Гази Ефенди да влезе в преговори с тях.

През това време изпратили хора тайно да се срещнат с българите от другите селища, да се обединят и заедно да се отбраняват докрай. Ако видят, че не ще могат да се задържат, тогава ще се измъкнат и изтеглят към Ловеч.

Водили преговори, уточнявали се и най-накрая се споразумели с Гази Ефенди да изчака до „петляно време“, когато обсадените българи ще му предадат града.

Кой знае как е щяло да свърши това споразумение, ако Господ нямал зъб на българите, че не Го зачитали много и решил да осуети плановете им. По негова воля петлите започнали да пеят още при първото смрачаване, когато слънцето току-що се скрило.

Оттогава, когато се върши нещо нередно, останало да се казва „пеят като плевенски петли”.

Друго предание, съхранено от населението, разказва, че освноваването на Плевен се свързва с българин, чието име отдавна е забравено, който бил един от първите българи, постъпили като войници в турската войска.

Били двама братя и двамата се зачислили като турски войници за срам на родителите и близките си. Единият брат паднал убит още в първия бой срещу българите, а другият, като искал да присвои и неговия имот, се потурчил. В същото време се потурчили и двамата синове на убития му брат и получили от турците обширни земи – спахилък¹.

Чичото бил принуден да се пресели и установи на друго място. Тогава дошъл и се заселил на мястото, където се намира днешният Плевен. Тук, на Кайлъка, той направил големи къщи с високи стени. Но синовете на брат му го преследвали и го издали на турците, че гради крепост да се бие срещу тях.

Властите го повикали в Одрин да го съдят. Човекът не знаел турски и непрекъснато повтарял, че не строи крепост, ами един ПЛЕ-ВЕН-ХЛЕВ. Оттогава е останало името на селището Плевен.

А двамата синове на брат му приели турски имена: Мурад бей и Омур бей – и заселили нови селища на река Росица – Горни и Долни турчета, които днес образуват град Бяла Черква. Третият им брат – Михаил, който запазил християнската си вяра и българско съзнание, се заселил близо до тях и неговото село се нарекло Михалци. То и днес се намира на няколко часа път от Велико търново.

¹Спахия (тур). Войник кавалерист, конник. Спахилък – земя, която султаните подарявали на заслужили войници да я владеят, докато са живи, а понякога и да я оставят на потомството си. Спахилък се казвало и на данъците, които спахията е взимал от подарената му земя.