Легенда за Момина поляна

В покрайнините на Тетевен някога живяла изключително красива мома.

Колкото била хубава, два пъти повече била пъргава и палава, все играела с махленските момчета, които я избирали за войвода на групичката им.

Хората виждали, че мома войвода расте в бедния тетевенски дом. Девойката пораснала и станала вече за женене. Родителите ѝ побързали да я задомят, с надеждата да я укротят, да я привържат към дом и семейство. Но им било много трудно да изберат мъж за буйната си дъщеря – трябвало да бъде як и силен, за да има власт над нея.

В същото време време на седенките в Тетевен често започнал да идва снажен и красив момък, който работел когато и каквото му попаднело: сякъл дърва в планината, бивал кираджия на тежка кирия и безстрашно пресичал планинските разбойнически друмове.

Въпреки, че изглеждал кротък, хората имали страх от него. Когато влизал в кръчмата, пийналите мъже в миг изтрезнявали и се присвивали на местата си. Слава на юнак имал този момък и тя се носела наблизо и далеч. В крайна сметка този юнак избрали за съпруг на палавата си дъщеря бедните родители.

Ала Цвета, така се казвала девойката, била харесвана и от един млад и богат турчин от съседно село – Люзгар хаджи. Той идвал често „да почете дома“ на красивото момиче, придружен от побратима си Менчо.

Двамата гостенина кроели планове как да откраднат хубавата девойка, защото разбирали, че с добро нито ще се съгласи, нито баща ѝ ще я даде. Пуснало се слух, че наскоро ще я грабнат, когато отива на изворите за вода. Слухът достигнал и до Никола, така се казвал юначният момък, когото избрали за зет Цветините родители. И така той започнал да следи двамата турци.

Една вечер те пристигнали у Цветини и седнали да вечерят. Цвета се измъкнала незабелязано и тръгнала към седянката, където щял да дойде и Никола. Хукнала Цвета, навлязла в гората и все бързала, за да не я настигнат турците, защото щом усетят, че я няма, ще я подгонят. Тичала, спъвала се, тичала и макар късно, но пристигнала на седянката. Моми и момци, които били на седянката, се зачудили – как е дошла сама в тая късна доба от най-крайните къщи!

– Кой те доведе по това време? – попитал я строго Никола. – Люзгар хаджи и Менчо ли?
– Избягах от тях тайно и сама дойдох!
– Не вярвам! – казал Никола. – Сама жена и през деня не смее да мине по пътя, по който ти си минала сега посред нощ.
– За да повярваш, сега ще отида на самодивската ливада! – скочила сърдито Цвета и грабнала хурката на една от девойките. – И там никой не смее да мине дори през деня, а аз ще отида, ще забия хурката и ще се върна! А който не вярва, нека отиде утре да вземе забучената хурка.

Никой не отронил и дума да я спре и тя изтичала в тъмнината. Скачала като сърна из планинските пътеки право напред, не подбирала път, а бързала запъхтяна, докато най-сетне стигнала на прочутата самодивска ливада, където човешки крак не бил стъпвал.

Забила хурката, но без да усети, заедно с нея забила и престилката си, когато опитала да се изправи, нещо силно я дръпнало към земята. Уплашила се силно, умореното ѝ от тичане и напрежение сърце не издържало безмерния страх и девойката в издъхнала, свита на кълбо.

На мястото на което е издъхнала момата, днес стърчи един самотен бял камък, обграден от сребърни ели. А поляната е наречена, Момина поляна, като признание за смелостта на смелата мома Цвета.