Легенда за Копривщица

Много отдавна районът около Копривщица е бил горист и осеян с тучни поляни и бистри извори.

През лятото там пасели огромни стада, а медни кавали и силни мъжки гласове огласяли с песни и музика цялата околност. Имало много овчарски колиби и мандри за през лятото, а през зимата, когато падали тежки и дебели снегове, всичко запустявало и чакало пролетта. От многото животни, които пасяли в района израствала едра коприва, и местните започнали да наричат мястото Копривщица.

Когато турците завладели Българските земи, хората от Пловдив и Златица заедно с добитъка си потърсили спасение от нападателите в Средна гора. Те намерили запустелите колиби и мандри на Копривщица и се заселили в тях. Скоро след тях дошли и други бежанци от по-далечни селища.

С течение на времето хората започнали да си строят къщички и да се установяват на мястото. С една от бежанските вълни пристигнала и една чудна жена от село Рила. Според народната памет тя е била от болярско потекло.

Като пристигнала в Копривщица мястото ѝ харесало. Тя оставила на пастирите си многобройното стадо което водела със себе си и отишла в Едрине (Одрин), Турската столица по това време. Жената отишла с молба при султана да ѝ даде ферман за владение на цялото копривщенско землище.

Българската болярка успяла да склони султана да изпълни искането ѝ. Тя получила ферман в който било записано, че землището е нейна собственост и турчин не може да мине с подкован кон през него, нито туркиня да роди.

Името на населеното място според турските документи е Авраталан (женска поляна) и разполагало с много големи привилегии. Когато жената се върнала и населението узнало за фермана, от благодарност към благодетелката си я нарекло „султанка“. Според легендата нейните потомци и досега носят прозвището Султанековци.