Легенда за река Жална

Боляринът, който управлявал Троян и района, живеел в калето си. По времето, когато Южна България била завладяна от турците, той бил единственият закрилник на българското население по тези места.

Местните много страдали от постоянни разбойнически набези на турци, които през деня нападали, грабели и убивали и привечер отново се връщали на юг в териториите управлявани от тях.

Веднъж голяма група турски конници преминала Балкана и нападнала земите на болярина в цялото му владение. А в селото, което било изпълнявало функциите на болярски чифлик, живеела сестра му.

При внезапното нападение верни хора успели да се измъкнат и препуснали с конете си към болярското кале в Троян, за да кажат на болярина, че турци са ограбили чифлика и откраднали сестра му. Щом чул страшната вест, боляринът събрал колкото имал войска около себе си и бързо заминал към чифлика. Там намерил само руини и нито следа от любимата си сестра.

Разгневен, хукнал безцелно през Балкана, но не открил никаква следа – гъстите планински гори скрили насилниците турци. Боляринът се изкачил на най-високото място в Балкана и започнал да вика с целия си глас, зовял по име милата си сестра, но напразно. Само ехото, едва препращало гласа му. В този тъжен момент дори вятърът спрял да люлее клоните на дърветата.

Дълбоко наскърбен, отчаян и сломен, боляринът се върнал в калето си в Троян. От очите му се стичали едри горещи сълзи, падали по земята и потичали като малки ручейчета, вливали се едно в друго, направили поток, който набъбвал и шумял.

Така потекла реката Жална. Поляната, където боляринът спрял коня си да почине и събере сили, била наречена също Жална. И реката, и ливадата напомнят и днес с имената си за братската обич.