Легенда за Тодорини кукли и влюбената Тодора
От района на Вършец идва версия на легендата за Тодорини кукли, която ни разказва за влюбената Тодора.
Тодора била красиво, сладкодумно и обичливо момиче – и стари и млади обичали да се спират на приказки с нея. Нейните песни се чували чак в околните села. Много момци я искали, но тя си имала либе – Иван, овчар от съседно село – Заножене.
Рядко се виждали Тодора и Иван, но често се чували: той свирел, а тя пеела на музиката му, докато работела в полето.
Един ден за Тодора пристигнал богат жених от видинските села. Родителите ѝ, зарадвани от оказаната чест я сгодили, без да я питат. Когато разбрала, тя плакала и дума не давала да се издума за сватба – все се надявала Иван да дойде някоя вечер, да я открадне и заведе при стадото си в планината, където да заедно да живеят щастливо.
Толкова била отчаяна Тодора, че дори сама пращала хабер на Иван, чакала го но той не идвал. Нямала много време да го чака, годеникът ѝ вече бил нетърпелив за сватбата, затова тя решила да отиде в планината при любимия овчар.
Тръгнала и дълго се лутала из планината, докато най-сетне намерила Иван. А той, вместо да се зарадва, че любимата му девойка е дошла при него, я отблъснал – разказал ѝ, че отдавна е женен и дори има деца:
– Не може – казал той – грехота е, либе въз либе да взимам.
Тодора била съсипана от чутото и не знаела какво да прави! Донесла срам на бащин дом, неспазила бащина дума, изгубила своята моминска гордост и чест.
Какво да направи сама и разстроена в безлюдната планина! Развързала торбата в която носела малко дрехи и момински дарове, накичила буките и габерите като сватове и девери с кенарени ризи и шити пешкири.
След това Тодора седнала на върха, поплакала и си казала:
– За тебе дар не остана и затова ти дарявам себе си – и се хвърлила в пропастта.
Там, където са паднали горещите ѝ сълзи, край Стара река, бликнали лековити извори, където днес са минералните бани на Вършец. А дърветата, които Тодора дарила като сватове, се вкаменили и хората ги нарекли Тодорини Кукли.